Страх, в очите и имаше толква много насъбрана мъка, че отсрани човек би се замислил как още не се е пръснало сърчицето на това нежно малко момиченце – зелените и очи плачеха, сиви сенки отразяваха и правеха меката и кожа още по стъклена. Прегърнала тялото си с ръце забиваше нокти и несъзнателно оставяше следи по крехкото си и неразбиращо защо точно на него се случва това............Болезнен спомен я  разтърсваше и тя продължаваше да хрипа и да се поклаща в транс.

   Нееееееееее, писък излизащ не от нейното гърло, не от нейните спомени, предчувствието, че всички около нея ще стават все по – лоши, че мъглата никога няма да се отегли – лудоста я обземаше все повече и в кленяваше в детското сърчице болка, съпровождаща ненавист и клоняща към безумие.

   Как ухаеше тялото и, как нежно можеше да докосва някой къдрите и, колко чувствени бяха устните и истината най – голямата истина беше, че милата ми душичка, беше по-различна от всички около нея – успяваше да улови болката на хората, успяваше да се вгледа в чуждите и очи и като на свой близък да хване ръка и да бъде съпричастна – а към нея, господи защо беше позволил тя да бъде зачената и родена – само болка, сълзи, умопомрачение от безсилие, изнасилено тяло, прободени очи и години терапия за да може да прогледне .

    Бяха я научили да казва, че мама е ангел, не бе докосвана никога нежно от тази фея, която трябваше да реше косиците, да завива и топли, да диша и заради теб, но едва ли може да усещаш мъка по нещо, до което никога не си се докосвал, но когато загуби способноста си да вижда, да се учи отново да ходи, когато загуби първата си младежка любов, която бе по-красива и от междукащ огън във вода – нещо което бе виждала и не можеше да опише красотата му – тогава адски много болеше. Затваряш очи и до като си мислиш, защо всичко се случва на теб – магията отлиташе и оставаш сам, някъде дълеч в мрачната пустош заравяш онова малко пламаче, заради което всеки живее. Правеше любов с това момче, докосваше нежно всяка частица от голото му тяло, и с детско притеснение да не обърка нещо, все по-страстно и страстно целуваше. Прехапваше устни и се молеше никога да не бъде дълеч от това истинското, от чувстово че искаш да затвориш някога очи до този същия човек, който галеше гърдите и палаво я желаеше отново и отново. Той я предаде – затвори очи преди нея, недочака да изживея прекрасни мигове, самонадеяно си отиде от този свят и егоистично отнесе със себе си нежните думи и това същото пламъче заради което тя искаше да живее.

     Помощ...................Зовът на диво животно едва ли би бил по-страшен от воя на това малко 15 годишно русокосо ангелче, което се бореше за живота си – не можа да го види в последния му час на земята – очите и бяха невиждащи, но плачеха, какви сълзи само – отчаяние и отново пръст....

     Боли, о страшна мъко изгори................ Това бяха нейните думи за него – това бяха думите, с които щеше да се събужда в продължение на десетки години, след всеки пореден кошмарен сън, ден след ден, не можеше, не искаше да спи.  Когато се опиташ да разгадаеш човешкия живот, да се докоснеш до

Човешките нрави и да се опиташ да избягаш от мисълта, че живота си отива, сърцето ти

Изгаря и с непринудено движение отблъскваш от себе си всичко и всички. Красота – колко красиво и нежно може да бъде едно лице и колкото и да се вглеждаш в него да не ти омръзва и да намираш все повече красота – и нашата героиня беше красива – но нямаше огледало – нямаше местенце където да застане и спокойно да огледа чартите си и да осъзнае, с какво е надарена от природата, колко безмислено е страданието и колко непорочни и нежни могат да бъдат мислите и. Да бъдем ли съпричастни и да се молим на милата капчица да и се случат прекрасни неща или зъбързани в своето ежедневие да ни е безразлично всяко суетене около живота на някой друг освен на собсвеното си его – и ето поглеждам, очите ми се пълнят със сълзи –  мразя недоверието – аз ще разхажа своята история, а ако ти четеш тези думи ще сложиш ръка на гърдите си ...и ще ПОЧУВСТВАШ .

        Тялото и се лашкаше под бруталното грухтене на поредния незадоволен в дома си -  кретен, както ги наричаше тя...мисълта и се рееше на дълеч, опитваше се да не полудее докато клиента си свършеше работата – наричаха я Кукла – беше неподвижна и загледана в ...бъдещето....Трябваше да живее някак и не се замисли, когато към нея се преближи добре облечена жена и предложи *работа*  - и то не каква да е работа – такава, която да и дава възможност да отцелява – да плаща своята квартира, да купува храната си и с книги да убива мъката си. След злополуката лекарите не и даваха да чете, но вече нямаше значение какво казват те – опита се да сложи край на живота си – не успя и с това си начинание – явно бе некадърна – не можа дори да сложи край на живота си – изпадаш в транс – чувстваш, че полудяваш – тялото ти се поклаща – искаш – искаш – искаш – а какво правиш за това – просто поклащаш тялото си – мъжът свърши – имаше поне 30 мин спокойствие – преди лудоста да я обземе отново .

         Градът беше шумен и осветен – двойки радостно се смееха и се отправяха към плажната ивица ......лееха се реки от бира – а навсякъде се носеше аромат на пържена риба....без мисли ...с желанието да се повеселят и да избягат от така скучното за всички ежедневие.  Да това щеше да е цирка на това което щеше да промени света и да направи представата ни за това прекалено весело и щуро и да наподобява онова стремглаво препускане на диви коне в съчетанието с основата и с правното образовани на това горепосочено и надменно провокативно усещане че всичко ще се случи бързо и ще се наме