Няколкло мравки се борят с ябълковата семка, на пръв поглед хаотично, но сякаш на пук на техните безразборни усилия, тя се придвижва точно в посока на мравуняка. Улисани в борбата те изобщо не забелязват, как на няколко сантиметра от тях се забива нещо огромно. А дори и след това изобщо не му объръщат внимание. Борбата, за храна и оцеляване на мравчата колония, е на първо място.
Нещото се извисява на огромна височина, отвъд обхвата на фасетъчните им очи. От далеч погледнато, то прилича на най-обикновена тояга, използвана от повечето пътници при дълги пътувания. Но от близо, дори и най-загубения селяк, веднага ще познае магическия жезъл. Дори и от него да не излизат полупрозрачни пламъчета и искри.
Жезълът е хванат уверено от мъж на средна възраст. Робата му - червена с жълти кантове ясно подсказва, че това не е някой случаен самозванец, научил 2-3 заклинания, а член на Ордена на Инос. Пламъчетата в очите му не осатвят никакво съмнение - той носи в себе си Свещения Огън. Върху черната му риза се откроява сребърен амулет изобразяващ Саламандър. А дългата му чуплива коса се спуска по раменете, леко развявана от случайния полъх, в този задушен августувски ден. Светло кестенявият й цвят на моменти проблясва със странен меден оттенък, който е идеалното допълнение към външния вид на магьосника.
На двадесетина метра пред него стоят изправени 3 скелета. Зловонието и миризмата на пръст сякаш се материализират под формата на бледо зеленикаво сияние, което ги обгръща. Това е некромантската магия, която им вдъхва живот. А на 1-2 метра зад тях са наредени още 5-6 скелета и толкова зомбита. Повечето скелети са въоръжени с ръждясали мечове и носят изгнили и полуразпаднали се брони. Зомбитата са много по-отчайваща и деморализираща гледка. Te са в различен стадий на разлагане. На някой месата им падат на големи късове с отвратителни шляпащи звуци. Други се тресат като желе, готови всеки момент да се разпаднат. Трети са сковани и дървени все още не загубили човешките си форми. А зад тази гледка, излязла, сякъш от самия пъкъл, стои виновника за всички неприятности и проблеми в последно време - некромансърът, вдъхнъал живот на всички тия изчадия. За разлика от повечето некромансъри, този е доста дебел и мазен. Прошарената къдрава коса върху главата му, прилича на скафандър. А черните дрехи, обшити със сребърни конци, въпреки че му стоят като чувал, му придават зловещо излъчване.
Магьосникът се концентрира, прошепва нещо, на някъкъв нерзбираем език и ръцете му се сплитат в странен жест, така че накрая върхът на жезъла, изпълнен с магическа енергия, е насочен към най-близките скелети. За по-малко от секунда натрупаната енергия се материализира под формата на огнена топка, която се стрелва към немъртви изчадия и разпръсва обгорелите им кости наоколо. Това като че ли развеселява некромансъра и той отговаря с накъсана и гърлена реч в която е спотаена омраза и болка. Резултатът от магията е едва доловими жълто - оранжеви отблясъци околко всички немъртви, които вече са защитени от огнени магии. През това времем магьосникът затвваря очи и видимо се концентрира. Въздухът около него се изпълва със заряди, които започват да пукат с магически оттенък. Некромансъра заповядва на отряда нападение и очаква с нетърпение да види безжизненото тяло на магьосника в краката на своите пионки. И докато те скъсяват разтоянието, господарят им започва да отправя гневни и обидни слова, примесени със закани, заплахи и пръски слюнка, към магьосника. А той едва доловимо прошепва: "Безполезно" и отваря очи, които вече излъчват бяла светлина, подобно на 2 фара, цепещи мрака в безлунна нощ, осветявайки пътя на бързо ускоряваща кола. Забива с всичка сила жезъла си в земята с две ръце и отваря уста в безгласен вик. Очите на некромансъра се ококорват, сякаш готови да изкочат от орбитите си, препълнени с ужас. А лицето му се сбръчква в гняв и безсилна ярост. Безмозъчните му слуги продължават своята атака, без да разбират, какво става. Въздухът около господаря им сe сгъстява и нагрява, за частици от секундата. Всичко е привлечено към тази точка, образувайки силен вихър. Последва проблясък, по-бърз от светкавица и гигантска експлозия. В радиус от 50 метра, всичко, което не е погълнато от огнения ад, е пометено от последвалата го удърна вълна. Кокали, камъни, дървета и всякъкви други отломки се посипват, като дъжд. А на мястото, където до преди секунда е стоял некромансъра, зее огромна дупка. Магьосника се е свлича на колене, а по слепоочията му избива пот, която се спуска на вадички. Ръцете му потрепват от огромното усилие или по-скоро от липсата на каквито и да били останали сили. Той остава така в продължение на няколко минути, събирайки сили, докато най-накрая, се изправя бавно с тежка въздишка, последвана от дълбоко вдишване на въздух, в който все още се усеща мисисa на пушек. Обръща се на запад и се затътря, подпирайки се на жезъла си.
В този момент се чува предупредителният вой на алармата и мигаща червена светлина осветява всичко. "Подяволите! Много бързо ме откриха." си мисли магьосника. Изважда контролен панел от гънките на робата си и натиска комбинация от клавиши. Цялата реалност околко него се разпада, подобно на парчета от счупено огледало. Зад тях се появява сумрачна и мръсна стая от подземно укритие, едва осветена от примигваща жълта лампа. Всичко вътре е покрито от дебел слой прах. Има всякакви боклуци разхвърляни наоколо. В дъното на стаята, върху две маси, сред всички непотребни неща, се въргалят няколко работещи компютъра с премигващи екрани, а пред тях скърца стол, в който удобно се е настанил един Оцелял. Повечето ги наричат Сталкери, заради техния потаен начин на живот и уменията им да остават незаблеязани. Но те са потомци на единствените, които са успели да достигнат убежищата, преди атомните гъби да се пръснат по цялата земя и да потопят континентите в огън и радияция. Сталкерът е облечен в камуфлажен военен костюм, който освен от куршуми, го предпазва и от радиация. Захвърления шлем на костюма си почива до компютрите, докато главата на сталкера се намира в шелм за виртуална реалност, с помоща на който той се бе пренесъл в онази приказна зема. Сталкера си освобождава главата и оставя настрани угасналата машинария, докато една малка червена лампичка мига тревожно пред него. Той бързо се захваща да работи с пулта за управление. След няколо секунди на зеления, монохромен екран се появява схема на убежището, по която се движат 5-6 точки. Сталкера се намръщва. Пресяга се към съседната клавиатура и набира нялколко команди. Отстрани едно очукано LCD дава признаци на живот, примигва, но всичко което успява да покаже са безброй снежинки.
-Знаех си, че трявба да проверя проклетите камери. - измърморва под носа си Сталкера. Той е на около 30, с къса, почнала да пооредява отпред, коса. Има няколкодневна брада, но изглежда чист. Нещо много рядко, предвид постоянната липса на вода в пустинята. То след Голямата Война, не е останало нищо друго, май... Взема Гаус пушката, която кротко стои, подпряна до стола. Проверява осатващите заряди, които са една от най-ценните стоки. Адски рядко се намират и за тях, обикновено човек трябва да се завира в някйо все още неоглозган склад, където гъмжи от мини, роботи и автоматични картечни гнезда. Само и само зада сложи ръка на скъпоценните две милиметрови енергийни заряди, с каквито стреля пушката. Прекарва ръка, по колана опипвайки оставащите гранати и се усмихва злобно. Знае, че трябва да внимава с гранатите в затворени помещения, но поне противниците нямат шанс. Поглежда към масата и погледа му се спира върху шлема, който има вграден прибор за нощно виждане. Ако спре осветлението, ще има предимство, освен ако си няма работа с добре екипирани райдъри или ... мутанти. Но това при всички положения, ще издаде присъствието му. Поглежда още веднъж към монитора спомняйки си всички подробности от вътрешността на това убежище. Зелените точичи се движат прекалено организирано и системно, зада са случайна банда райдъри (или обикновени мутанти). Слага си шлема на главата и го закопчава. Отправяйки се към вратата той започва да обмисля, къде ще е най-добре да направи засадата.