За конкурса "Моят домашен любимец"



Детството си винаги ще го свързвам с едно същество , моето коли на име Мил. Още макар и смутно си спомням как то навлезе в нашия дом. Беше изтърсачето на котилото , грозно, грозно, та чак никой не вярваше, че това е расов пес, но ние го заобичахме и бяхме твърде решени да го стабилизираме, и когато навърши една година, той беше коренно променен . Нямаше нищо общо с онова невзрачно пале.  Имаше голям гердан, лъскава козина и перфектната стойка . Навън беше тих, но в нас беше различен , играеше , лаеше ,скачаше. Ядосваше се, когато се налагаше да излезем, по вратите и прозорците все още личат неговите зъби. Това куче имаше навика да троши всички чинии и чаши. Не знам как го правеше този фокус,но сме стигали до крайни мерки като те се изразяваха в това да слагаме разни парапети, да крием приборите... Винаги, когато се излизаше от нас , целият апартамент заприличваше на бойно поле. Винаги  беше до мен, всякъш усещаше, когато съм тъжна, когато съм весела и беше винаги съпричастен, разказвах уроците си, споделях му, а той ме гледаше с неговите маслинени очи, седейки на леглото ми върху тетрадките и учебниците. Не позволяваше да се повишава тон, винаги, когато някой повиши тон, започваше да лае и да се кара на този, който говори силно. Един ден го взех и го заведох на конкурс- ей така . Всичко беше много импровизирано откъм моята организация. Милчо взе първа награда за красота и втора за дисциплина. Можеше да вземе и първа, но на обиколката пред журито, когато хората му пляскаха, той ги джавкаше . И всяка вечер се качваше на леглото ми и спеше с мен . Е, лятото умираше от жега с тази грива и козина. Спомням си дори едно лято го бях извела по центъра и той се втурна към централните шадравани, скочи вътре, впускаше се да хапе струите вода. Хората се събираха и се смееха, а аз му виках : "Милчо, излез от там бе Милане!". Зимите с него изпълваха моето детство. Излизахме тичешком от нас, аз вземах преспи сняг и го целих, а той както обикновено ги лаеше , когато се пързалях с шейната той тичаше заедно с нея. Винаги ме е закрилял . Беше изключително куче. А на Нова година нямахме нужда от пиратки, той ни беше достатъчен . Децата викаха на майките си : "Гледай, гледай , мамо лъв!". И той наистина приличаше на лъв. Стъпваше гордо с грация от съвършенство. Обичах да се сгушвам в него, да усещам неговата топлина.По същото време имахме котка , персиец , казваше се Вито.Донесох го от улицата. Вкъщи беше като във филма "Стас и Нели. Вито крадеше храна от масата, а Мил чакаше под нея , следеше я. По едно време чувахме : "Мял баол" в коридора.С течение на времето започнах да ги виждам доста честичко сгушени един до друг. Миланчо заживя с Дон Вито Корлеоне. Вито беше болен от някаква болест , която доста мъжки котки имаха и бяхме подготвени за края и въпреки всичко се грижехме за него.  Годините летяха, аз растях с него, а той остаряваше с мен . Като дете не бях наясно, че може да дойде  ден, в който да го няма, но за съжаление имаше такъв . Умря си от старост, аз не можех да приема факта, че го няма. Бях прекарала почти целия си съзнателен живот дотогава с него. Кой щеше да изпълва къщата ? На кого щях да споделям ? С кого щях да уча уроците си ? Кого щях да прегръщам ? С кого щях да заспивам ? Той беше до мен, в първите ми крачки. Беше до мен в първи клас, беше до мен, когато имах нужда от някой, беше до мен, когато ми беше трудно, когато кандидатствах, когато се влюбих за първи път, беше до мен, когато растях. Мил беше, и е част от мен. Не само от мен- част от майка , от татко, от сестра ми . Никое друго куче няма да го замени. Липсата му ме убиваше. Някак се прибирах в къщи, улисана. Тогава реших, че трябва да си вземем друго куче. Повечето хора не искат , аз също, но аз имам обич, защо да не я даря на някое друго куче. То в никакъв случай нямаше да измести Мил,нито да заличи спомена за него, нито пък мястото му в сърцето ми . Просто празнотата вкъщи не се понасяше. Тогава се появи тя. Моята дакелка. Намерих я доста трудно, но пък за сметка на това си намерих куче с доста шантав характер. Нашите въобще не я харесваха. Постоянно мърмореха "О, това грозното куче.." . Но малкия салам, им спечели обичта. Когато я водех на имунизации , минавах през една градинка, където в шадраваните има изваени тела на хора, тя заставаше , вирнала опашка, настръхнала и ги джавкаше . И колкото повече растеше, все по-красива ставаше. Голяма е интригантка, само гледа да създаде интригите сред другите квартални домашни любимци. Интересното е , че спи като човек , същата поза и страшно много се глези . Прави се на куче пред котките , преди няколко дена я бях извела и тъкмо като се прибираме веднага се втурна към пейките пред нас. На пейката беше легнала една котка и Рая стоеше и я гледаше . На котката очевидно не й пукаше , но , когато дакелката ми се приближи тя просто изсъска , а Рая отскочи назад , прибрала опашка и се разквича на умряло . Много се смях :) . Сутрин като по задължение оглася целия квартал. Вземали сме я и на море. Там пък лаеше всеки, за нея странен човек, с чадър , с плувки и разни такива. Гледа го с поглед все едно е престъпник.Когато я къпехме в морето с нас, опашката и беше като махало, но някак май не и допадаше водата.Харесвам кадифената и козина, описаните очи, дългите уши, късите сладки лапички. Когато я разхождам по центъра върви толкова гордо ще кажеш, че е принцеса. Своенравна е , когато нещо не и изнася те поглежда с насмешка ,с лукавото си презрезние. Ако трябва да я оприлича с тип човек, бих я нарекла гранд дама .В дъжд, тази гранд дама не смее да си покаже кафявата си муцунка . Обича да се сгушва в леглото, под завивките, дори и лятото го прави , което не само аз, а и цялото семейство не разбира. Доста е грижовна, сутрин не пропуска да оближе лицето ми за "Добро утро" . Когато пусна костенурката ми Жуже да се разходи из нас, Рая я следи и при всяко нейно помръдване тя се стряска, мисля си ако я пусна в гората кой, кого ще гони - Рая - лисицата или лисицата- Рая. Определено внася настроение в дома. "Малката Раичка"- така я наричат всички, що я познават.