Минава полунощ. През отворения прозорец нахлува влажен въздух, а пронизващия полъх на вятъра обгръща треперещото ми тяло. Студено е. Идва нов ден - още един от многобройните, вечно повтарящи се делници.. Още една седмица, която ще прекарам опитвайки се да свикна с мисълта, че не си до мен...

      Няма те! Приближавам се до прозореца, а дъждът нежно докосва бледното ми лице. Дъхът ми се учестява. Капките бавно се стичат по бузите ми. Ароматът на нощта опиянява цялото ми същество. Красиво е.... Градът блещука някъде там с безбройните си светлини, прекрасен и загадъчен.

 Затврям очи. Дъждът мокри подпухналите ми клепачи,които бавно натежават под ледените му ласки. Липсваш ми! Какво ли правиш сега? Може би мислиш за мен?! Отварям очите си и впивам жаден поглед в хоризонта. Тихо е, няма кой да ми отговори.. Страх ме е... Дали ще те видя отново..

Прибирам се в мрачната стая,а  капчиците продължават да се стичат по лицето ми. Нима и вътре вали??