Цял живот мислим за перфектната връзка. Представяме си рози и шампанско, любов и смях, романтика, сватба, всичко стил „докато смъртта ни раздели”... Дали обаче наистина искаме тези неща или те са станали просто част от житейския ни фолклор?! Неща, реални колкото приказките и също толкова възможни... Стремим се да пръвърнем всяка една връзка в Последната, а когато тя безславно приключи се питаме къде сбъркахме. Защо проваляме всяка потенциална връзка със своите твърде високи изисквания и невъобразими очаквания? Кога принцът на бял кон се превърна в барометър на щастието?

Вървейки по пътя на своите грешки не можех да не се запитам – исках ли твърде много? Дали не бях вдигнала летвата твърде високо, само за да съм сигурна че никой няма да я премине. Не беше ли това моят начин да се предпазя от болката на разделите? Бях ли се превърнала в патологичен връзкофоб?!?