Есен е…Седя под асмата в къщата на село…вечер е, тихо и някак сладко и мъчително…Баба и дядо ги няма вече  … отдавна  преминаха по оня мост, дето води в другия свят…

Мислите ми бягат назад в годините….и аз съм отново дете на 7 годинки…Мама и тате ни бяха оставили за лятната ваканция на село…Хубаво време беше…свидни спомени…

Сутрин станем и хайде под асмата, а там ни чака чашата с домашно мляко.

После се захващахме да помагаме на баба и дядо-я градината да се прекопае, я да се помете…то на село все има работа…

На обяд отивахме да си починем всички в прохладните одаи и да почетем някоя книжка.

После…хайде навън да играем…Де що имаше гори, полета, язовири…наши бяха. То тогава и всички деца заедно играехме…Българчета, циганчета –не се деляхме. Помня дядо като поливаше градината късно следобед и ние се пръскахме с водата от маркуча…а то топло време, грижовно, щадящо..

Вечер като започне да мръква цялото село сяда по пейките да чака овчара да се прибере с овцете.Седят хората по пейките, бъбрят си…сякаш времето е спряло…Никой заникъде не бърза…или поне за мен изглеждаше така...Хайде като се зададе овчаря откъм баира, хората се прибират, прибират и овцете и захлопват портите…

Ние пък сядаме под асмата да опитаме бабината гозба…Тихо е, в градината –буйна зеленина…мирише на динята, която дядо току що е разрязал…Щурчетата като изкарат цигулките, па засвирят сладко и омайно…После  си приказваме с дядо и баба…или тя пееше.Баба ми много пееше народни песни…Помня…запее някоя, а тя една такава тъжна, че ние със сестра ми бягаме някъде да си поплачем скришом…

Като стане малко преди полунощ се запътваме към горните одаи да си лягаме…Ама първо погледнем към звездите…Пък те милиони и светят , аха да ги стигнем…Никъде другаде звездите не са толкова близо, както в нашата къща на село…Все се канехме да ги преброим и все не успявахме…

Търкули се онова лято с аромат на горски ягоди и раните по колената…

Понякога се чудя какво ми липсва сега , та съм тъй угрижена…Тогава внезапно като горчивото усещане след кошмар разбирам, че нокога няма да се върне онова лято, с онова безгрижие и чувство за свобода, с усещането, че светът е хубав и няма нещастие и бедност…

Есен е…седя под асмата на село….Баба и дядо ги няма…Къщата зее празна и безмълвна и няма сили да проговори…Казват…имало друг живот…Дано да е така, за да се съберем отново с дядо и баба на оная маса под оная асма в къщата на село…и да преброим звездите…или поне да опитаме…