Лятото е онази магия, която всяка година очакваме с трепет и нетърпение, с желание и радост. Не просто време за почивка, а време за разпускане и купон... Няма да ви разказвам за всички онези неща, които всеки е изпитал - за морското увлечение, за полъха на бриза, за солените вълни и топлите лъчи или пък за онази ИСТИНСКА любов... Просто ще ви заведа в моя свят от спомени, в които вечно ще пазя спомена за лятото...

Беше лятото на 2003 година...месец август...непосилна жега! Асфалтът беше нажежен и разтопен, плочките и паветата тлееха под безмилостните лъчи на слънцето... За Бога, колко е горещо! Всеки търсеше утеха на сянка, молеше се за свеж полъх от Южняка, но уви всичко бе застинало в тягостно очакване... Краката вече не ме държаха, устата ми бе пресъхнала, усещах как дрехите полепват по мократа ми кожа. Имах нужда от минута почивка, но знаех, че я нямам... Без спомен от умора, аз продължавах все напред... Затичах се с последни сили... за малко! В последния момент се качих на ленивия тролей. Под ръка стисках поизмачкан и вече увяхнал букет от бели рози, а в другата придържах чанта и празна бутилка от вода... Моля те, по-бързо! Не мога да го изпусна! Не и това! Не и сега! Няма да си го простя! Извъднъж часовникът забърза своя ход - времето летеше безметежно! Извадих мобилния си от чантата и с треперещи пръсти набрах последния избран номер. Едно позвъняване... второ...трето... никой не вдигаше! Ох, сигурно вече е късно! Най-накрая дойде моята спирка... втурнах се надолу, спънах се в бордюра и паднах. Задържах букета! Коляното ми кървеше... нищо ми няма! Трябва да побързам. Стигнах до високата стара сграда... Попитах една жена за мястото... и асансьора не идва! Нищо, не е толкова далеч... тръгнах по стълбите... малко остана... Ето! Най-накрая ги видях! Трепереха, викаха, плачеха! Не ги поглеждах вече! Белите стени пазеха своите тайни... тръгнах по дългия коридор. Стигнах до стаята и там... я видях! Един малък, беличък вързоп...  Една мъничка главичка и нежни затворени очички... Поставих длан на стъклото сякаш да я докосна... и тогава, като че ли тя ми се усмихна... Не сигурно ми се привидя, не може, много е малка... Но тя стоеше там толкова беззащитна и кротка... така ми се прииска да я докосна, да я прегърна... Останах да я гледам цял час. Моята малка сестричка се роди... :)