На спирката нямаше хора. Трамваят беше минал скоро и беше събрал всичките пътници в металното си тяло.
По павираната улица, с грохот, профучаваха коли, разплисквайки лъскавите локви, оставени за спомен от последния дъжд. Беше задушно, слънчево и миришеше на лято -  миризма, навяваща безгрижие и лека тъга. Пухчетата на тополите лениво се търкаляха по тротоара, никому ненужни.

Тя стоеше на  спирката сама, зачетена в някакво шарено списание. Вятърът леко рошеше косата й, топло кестенява, с огнени отблясъци. Дългите й пръсти бавно разлистваха страниците и едва доловима усмивка беше застинала на лицето й.

Аз я наблюдавах от прозореца си. Малката ни къщичка беше точно на улицата, скрита зад две стари череши. Толкова стари, че вече почти, не раждаха плодове и врабчетата не кацаха и не пееха в клоните им. Аз обичах да седя на прозореца и да наблюдавам животът, който сякаш нарочно подминаваше малката къща и се случваше извън нея. Скрит зад листата на дърветата, аз оставах скрит и за хората, които минаваха забързани по тротоара или чакаха трамвая, забили поглед в краката си или в някой глупав вестник.
Много обичам неделните утрини. Всичко е спокойно, без никакъв излишен звук, който да наруши
божествената тишина. Целият свят все още спи и само аз стоя буден, подпрял лицето си с ръце, облегнат на рамката на прозореца, вдишвам неопетнения сутрешен въздух, който прониква в тялото ми и задвижва ръждясалия мотор на сърцето.
Да, някога и аз имах сърце, но през годините, никой не успя да го разбие и то се сви от мъка, изсъхна и сега едвам скрибуца в гърдите ми.
Аз я гледах, спокойна, застинала във времето, с шареното списание и леката усмивка. Скоро щеше да дойде следващият трамвай, тя ще се качи и ще замине, следвайки следващата посока на своя свят. Не красотата й ме привлече, уморените ми очи, дори не забелязаха, дали е красива... Излъчваше спонойствие, да... Спокойствие.
Дори и лятото вече не носи спокойствие, а преди го чаках с такова нетърпение. Сега ми е все едно. Поне черешите се обливат в зелено и съвсем скриват къщата и прозореца.
Дали някой знае, че тук има къща, че тук живея аз? Аз самия знам ли, че живея? Живея ли?
Ето. Трамваят дойде и тя ще се качи, без да разбере, че тук съм аз, че ме има.
Помахах й с ръка, но тя не видя.
Само колите преминават с трясък през лъскавите локви, излегнали се доволно върху паважа.