В един топъл летен ден надлежно прелетях трите часа до Лондон с хапче за повръщане под езика. Самолетът кацна на малкото им летище, което ми се видя колкото Асеновград заедно с околностите.
Прилежно залепен за гърбовете на едни по-опитни българи, потеглих по безкрайните  коридори на аеропорта. Стигнахме до огромна зала, в която се въртяха стотици куфари, сред които трябваше да е и моят. След 20-ина минути чакане се появи кафявото ми куфарче с жълта дръжка. Стиснах го и отново поех по безкрайните коридори. В следващата зала опашките бяха с дължината на екватора, но за щастие вървяха бързо. Моите хора се бяхме запилели някъде и аз трябваше да се оправям сам. Когато стигнах до гишето, млад служител с очила ми взе паспорта и ме попита нещо, което ми прозвуча поне на виетнамско-корейски. Опитах се да му обясня, че не говоря английски, при което той избълбука нещо, което вероятно означаваше: Говориш-не говориш, аз трябва да знам закъде си тръгнал! За мой късмет в този момент се появи познатата ми бългърка, която обясни на служителя, че жена ми е известна докторка и аз й отивам на гости. При което той веднага ме пусна - явно известните докторки там са рядкост!
И така съпругът на "медицинското величие" продължи по своята голгота. Друга зала - с по-малко, но униформени мъже. Като видяха притеснената ми физиономия, те видимо се зарадваха и започнаха да се обзалагат, че пренасям я наркотици, я разглобени калашници. Преобърнаха ми куфара, опитаха 6 вида българска чубрица и... ме пуснаха.
Продължих героично с полузатворен куфар и луканка в задния джоб на панталона. Озовах се в огромно многолюдно фоайе, където всички жени ми приличаха на моята.
След като все пак се разпознахме, тръгнахме да си търсим колата и я открихме на огромен паркинг. Първа точка от графика ми на новопристигнал беше разглеждането на град Брайтън. Град като град, само дето най-новата му къща е някъде от средата на по-миналия век. Явно тук не си падат много по новостите. След като го обиколихме набързо, последва ново живописно пътуване по магистрали, най-широката от които беше колкото пловдивски булевард, и така стигнахме до брега на Атлантическия океан. Приличен ферибот ни достави до главния остров, а ние щяхме да бъдем в столицата му Нюпорт. Разходиха ме като пуделче из забележителностите на един замък, три църкви и пет магазина. Но най-стресиращото за мен беше, че всички говореха само на този непонятен език, дето една дума може да означава 5 различни неща в зависимост от това, по кое време на денонощието я казваш.
На другия ден започнах да уча Шекспировия език. На втория бях вече готов... да си хвана пътя за обратно. На третия можех да броя до 10, а на четвъртия вече можех да спрягам глагола "съм" без множествено число. На петия се отказах да го уча по книга и реших да се впусна в живия живот. Избрах си за "жертва" един съсед и на чист английски му казах, че има много хубава котка.Той направи кисела физиономия и изстреля стотина думи, повечето от които завършваха на "оф". После заговорих възрастна жена от съседната къща, която си подреждаше градинката, и й казах нещо, което според мен означаваше: "О боже, такава красива градина не съм виждал през живота си!" Но тя мигновено хвърли лопатката и се скри в къщата.
Тогава реших да се впусна в нощния живот и какво по-добро от една дискотека. Отидохме с жена ми и нейни колежки. Езикът на музиката е танцът, а аз го владея до съвършенство и затова на дансинга просто нямах равен. Сигурен съм, че хлапетиите там още тренират стъпките, които им показах - нещо средно между брейк, туист и ръченица. Между показните пиех по едно питие, което е 25 грама, но пък струва колкото месечната ми заплата в България. Следващата авантюра беше, че реших да карам аз колата. Но нали всичко им е наобратно на англичаните - и пътищата, и колите, до вкъщи се придвижих почти изцяло по тротоара, а жена ми махаше през прозореца на другите коли да се пазят. На другия ден в местния вестник ми бяха отделили цяла страница със снимки.
Добре че престоят ми щеше да е кратък...

(Разчитам на чувството ви за хумор!!!)