И все пак ... беше толкова красиво, когато най-сетне с най-добрия ми приятел успяхме да забегнем на някъде, без компания , да си говорим за нашите неща, защото като че ли ненамирахме доста разбиране в другите . Все пак и двамата сме творчески личности и ако дори мога да се изразя деца на изкуството. Неописуемо беше да стоим на онзи забравени стъпала срещу дунавският залез . "Късметлий сме русенци, че имаме този кей и тази река! " , си казахме един на друг с бирата под ръка и с надравицата на уста . Слушахме Depeche mode (замислих се, че ако имахме в тоя момент The doors щеше да бъде още по-голяма релаксация , ама разполагахме само с телефоните си )  и всичко това действаше успокояващо на фона на изморителния, сив и натоварващ ден . А темите ни бяха тъй необятни, че можехме цяла нощ да стоим и да говорим за какво ли още не .. И за съжаление нямаше как да не бъдем потърсени от нашите приятели ... не, че и с тях не ни е приятно! Напротив, но искахме малко уединение , заедно с нас , нашето минало, бъдеще, разбити , неразбити и настоящи мечти ! Обичам те Боби !