За мен незабравими ще останат летните дни, прекарани в Рилския манастир.Високите каменни стени ни посрещат гордо, шарената тълпа се влива през Дупнишката порта.Тихата многоезична глъч и щракането на фотоапарати жужат в манастирския двор.По високите чардаци, преметнати през парапета се проветряват пъстри губери и носии.Замаяни от бистрия въздух присядаме на каменните стъпала.Няма закъде да бързаме, оставаме тук цели три дни.

Напивам се с ледена водица и след кратка обиколка спирам пред вратата с надпис „Рецепция”.С ключа в ръка, по скърцащите дървени стълби стигаме до стаята.”Мамо, ама това не е монашеска килия.Ооо, какво хубаво прозорче!О, реката се чува!” чурулика синът ми.

Църковната камбана отеква.Мирише на старо дърво, на нещо познато, сигурно и обичано като майчина ласка.

Колко много лястовички!Неуморно кръжат и поспират понякога, за да си говорят под топлия купол.Черните раса на монасите тихо шептят по каменните плочи на двора.

Защо винаги хубавият ден е кратък?Заключват с трясък манастирската порта и тишината ляга над чардаците.Лампите осветяват този малък свят.За да го съзерцавам.