Днес като чели за първи път се замислих какво даваме на хората край нас и какво си мислят те за нас. Ще започна отначало по принцип не обичам да споделям проблемите си с широка аудитория но сега се чувствам безсилна и имам нужда да споделя. Сега часът е 4:18 сутринта-тъкмо се прибирам от работа, където преживях истински кошмар и не само аз но и всички колеги. По средата на работния ден дойде позвъняване, след разговора колежката ми беше в шок едвам успяхме да изкопчим думите от устата й " Марти е катастрофирал, много е зле, в болницата е". като че ли ме заляха с гореща вода после със студена и същя процес отново и отново. Приятелката му съшо работи при нас нея не успях да видя просто хукна като обезумяла. По-късно ни се обадиха другите коеги които вече бяха в болницата и казаха че Марти наистина е зле, на животоподдържащи апарати и... Тои е наистина страхотен човек, страхотен колега и невероятно добър, усмихнат и винаги весел. Аз знам и искренно се надявам че ще се оправи и всичките опасения на лекарите ще са просто един лош спомен, но ми даде повод да се замислям дали и колко често ни пука за хората край нас. Колко често им показваме че са ценни за нас и че ги обичаме и уважаваме.Не бива просто да казваме здравей на колегата си но и да го попитаме как си? колкото и пиков да е работният ден. Сега се чувствам адски гузна че не съм показвала всички тези емоции на Марти въпреки че той като влизаше през вратата се провикваше "здравейте колеги как сте?" . Марти, искренно се надявам да се оправиш и да се върнеш при нас.