Алармата звънна точно в 8:45 както всяка божа сутрин от 4 месеца насам.Още един ден предстоеше,още един кошмарен ден,изпълнен със страх и неизвестност.Вече не помнеше кога за последно се бе събудил с усмивка на устните,ама истинска усмивка,идваща дълбоко от сърцето му.Не от ония,които слагаше за пред гостите,колкото да прикрие болката от унижението и обидата,които вече четвърти месец бяха неразделна част от ежедневието му.Често,когато оставаше сам с мислите си се връщаше назад във времето,когато беше вечно усмихнат и зареден с енергия.Боже!Колко отдавна му се струваше сега това.Той стана,погледна се в огледалото и видя колко измурено зглеждаше лицето му.Поседя 5 минути,взирайки се в отражението и се зачуди : "Нима това съм аз!На нищо не приличам вече!Не съм същия човек!Как е възможно да стигна дотук!Как е възможно да позволя да ме превърнат в робот! Не аз не мога да бъда робот,не мога да бъда като тях-без чувства!Край това беше не мога повече да продължавам да живея така! Ха.. та това не е живот".

  Днес повече от всякога той бе решен,че ще сложи край и ще си замине независимо какви ще са последиците.Отиде в банята и се избръсна,след това изглади жълтата унифорна и се приготви за работа.Усмихна се и излезе от квартирата.За първи път отиваше на работа без страх,без да му пука какво ще се случи.Знаеше,че именно днес ще се изсмее в лицето на онзи изрод и ще му каже,че се маха,но преди това щеше да направи нещо,което никой от "милите" му колеги не смееше да направи-да му каже истината в очите.

  Докато се качваше по стълбите на детски клуб си представи как се изкачва по стълбите на кула,в която се намира принцесата,която чака да бъде освободена,но докато стигнеше до тази принцеса,първо трябваше да мине през огнедишащия дракон.Неговата принцеса се казваше Свобода и сега той повече от всякога искаше да се добере до нея и бе готов на всичко,за да я извоюва...

 Мийтингът започна както обикновено с общи приказки от страна на тиймшефа-кой къде е разпределен на реклама и такива подробности,от ежедневието на аниматорите.Само 5 минути по-късно в стаята влетя "огнедишащия звяр" в привидно добро настроение.

"Сега или никога си!-си каза на ум нашият герой,а на глас пред всички изрече:

   - Аз напускам!Днес е последният ми работен ден!-каза го толкова уверено и твърдо,че всички замръзнаха,а някой от тях дори тайно му завидяха за смелостта

Тогава "звярът" изригна,всички замръзнаха по местата си и се приготвиха психически за бурята,която предстоеше.

-Моля?! Какво каза?! От кога ти вземаш решенията в моята фирма! Извинявай,кой беше ти?! Никъде няма да ходиш и последният ти работен ден ще бъде,когато аз реша!А сега марш всички на работа преди да съм ви наритал задницита на всички.Смешник!

 -Добре ме чу!Напускам не мога повече,ако искаш ме убии,ако искаш каквото искаш прави,Все ми е тая и без това не мога да продължавам да живея повече така.Край всичко свърши заминавам си и никой не може да ме спре.Даже,знаеш ли какво.. още сега отивам и си хващам автобуса.Не ме ебе разбери!Писна ми да живея в страх и да не приличам на човек заради теб.Погледни ги-той посочи колегите си- погледни в какво ги превърна!Виж какъв си!А бяха толкова жизнени и енергични,когато дойдоха тук! Ти ги уби като хора,за да ги направиш роботи!Но аз повече не искам да бъда робот,защото съм човек.Мамка му човек съм и живота си е мой!Да ти може и да си ми шеф,но не си господар на живота ми.Останало ми е малко достойнство и мисля да си го запазя!

 Звярът мълчеше като попарен,за първи път не знаеше какво да каже.Дали пък все пак нещо човешко не бе останало и у него?Не това беше просто затишие пред буря.Той стана сграбчи телефонът,който стоеше на масата и го хвърли по момчето.Като очакваше,че това ще го зрази,но сметките му излязоха криви този път.Момчето просто се усмихна,с най-прекрасната усмивка,която имаше и му каза:

  -Всичко всърши!-след това се обърна и си тръгна.

   ...Половин  час по-късно,докато  пътуваше с автобуса към родния си град,той си отдъхна с облекчение.За първи път от четири месеца се чувстваше щастлив,защото сега той имаше нещо,което мислеше,че отдавна е изгубил.Сега той имаше себе си.

-Всичко свърши-изрече го наглас без да се усети,че около него има хора.Старицата от съседната седалка го огледа и му отговори.

 -Не,моето момче,всичко тепърва предстой,животът е пред теб!

  -Права сте,всичко тепърва предстой-той се усмихна и се облегна назад,загледа се през прозореца на пътуващия автобус.Всичко му се видя по-красиво от всякога.Новият му живот започна от днес!