Алекс остана да седи в притихналата кола. Главата му кънтеше празна. Нямаше никаква мисъл, за която да се хване. Чувстваше се изпразнен и тъжен. После бавно включи двигателя и подкара към къщи. Почти механично изкачи стълбите до третия етаж, пъхна ключа в ключалката и изведнъж като че ли се събуди от унеса – беше отключено. После се сети – разбира се, беше събота. Баща му беше в тях – имаха си стара традиция – чаша бърбън и хубава пура в събота вечер. Беше забравил.

В хола лампата светеше, баща му седеше пред телевизора и се смееше с цял глас на някакъв стар сериал. Алекс остави ключовете на масата и се отпусна на дивана до него.

„ – Диего, не разбра ли, че всъщност те обичам?- въздишаше героинята на екрана. Въпросният Диего явно изобщо не се интересуваше от това. Баща му го погледна въпросително:

-         Извинявай, каза Алекс. – Забравих, че днес сме събота.

Баща му продължи да го гледа. Странно беше, че никога не успяваше да излъже баща си – още от малък беше така. Винаги го хващаше. Помнеше първата си голяма беля – счупи китайската ваза, останала в наследство в семейството от 100 години. Беше скрил парчетата в градината с тайната надежда, че никой няма да забележи. В мига, в който влезе в стаята обаче, баща му го погледна. Винаги го гледаше по този начин – с безкрайно доверие и обич. Алекс никога не скри нищо от него. Сега баща му продължаваше да го гледа по точно този негов особен начин. Не го попита нищо.

-         Не разбирам жените, татко, въздъхна Алекс, точно в момента в който екранния Диего изкрещя:”Никого не съм обичал както теб, Розаура!”

Баща му изключи телевизора и го погледна отново:

-         Никой не ги разбира, Алекс – поклати глава той, и точно затова никога не спираме да мислим за тях.

-          Когато една жена те напусне, това значи че не иска да бъде с теб...Защо тогава не мога да спра да мисля за нея?

Баща му се усмихна:

-         Една жена може да те напусне, дори когато ужасно много иска да е с теб! – поклати глава той. – Но никога няма да ти позволи да го разбереш.

Алекс го погледна изненадан. Отвън някой беше пуснал „Не е война, но любов ли е питам, щом се ранихме така....”. Баща му отново поклати глава и стана.

-         Ще те оставям, каза му той, потупа го по рамото и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и отново го погледна:

-         Никога няма да разбереш, ако не я попиташ.

Когато погледна навън, вече се развиделяваше. Беше стоял в тъмната стая цяла нощ с празен поглед. Животът му не мина като на лента пред очите му. Не го разтърси внезапно проникновение. Просто стоя съвсем сам в тъмното. Не изпита желание да се обади на някого. Не потърси подкрепа. Мислите му бяха подивели харпий – блъскаха се и фучаха в главата му. А той стоеше като че ли някъде отстрани – безстрастен наблюдател сам на себе си. Гледаше се как стои в стаята с недопитата чаша бърбън в ръка, през угасения телевизор. Когато усети, че слънцето вече изгрява, като че ли се пробуди. Огледа се учуден. Видя ключовете от колата на масата,стана машинално, взе ги и излезе. Подкара бавно из тихите улици. Наслаждаваше се на тишината. И изведнъж я чу – тишината в собствената му глава.

Паркира пред входа й. Видя я седнала на сълбите, облечена в стар анцунг. Гримът й от снощи още блестеше по лицето й. Остави колата и седна на стъпалото до нея. Мълчаха дълго преди тя да го погледне. И тогава я видя – усмивката в очите й. Очитей се смееха.