Минаваше между хората и поздравяваше познатите. Беше сама. Приятелят й летеше насам през три континента, но така и не можа да пристигне за партито. Така че тя дойде сама. Усещаше, че някой я наблюдава. Може би обичайният за тези места мачо я беше набелязъл. Реши да не се обръща, за да не дава повод за неуместни свалки. Вместо това отиде да си вземе чаша вино. Въпреки това, докато отпиваше, любопитството я загложди, тя се обърна и очите им се срещнаха. Позна го веднага. Беше той. Пробиваше си път между тълпата към нея. И тогава тя усети миналото да я връхлита. Като че ли всичко това беше станало отдавна, сякаш изобщо не е било...

Алекс и онази неудовлетвореност, която остана в сърцето й толкова дълго, че не беше сигурна дали някога ще успее да я запълни. Празнотата, която те зове. Желанието да даваш в сблъсък с желанието да вземаш. Това беше Алекс за нея – някой, на който тя даде най – доброто от себе си. И от който не взе нищо. Защото просто той нямаше какво да й даде.

-         Как си? – подаде му ръка тя и се усмихна. Алекс беше същия, малко понапълнял, може би. Все така самоуверен и със самочувствие. Нещо, което винаги беше харесвала у него.

-         Добре, както обикновено, отвърна той. Знаеше, че това е поза и той знаеше, че тя го знае. Погледна го и за пръв път се замисли какво беше намерила в него. Знаеше какво. Алекс беше първият, който й откри собствената й женственост. Или поне който й даде шанс да го направи. Алекс умееше да я провокира както никой друг и дори сега го правеше. Това я подлудяваше тогава. Алекс, за когото танцуваше най- страстно. Никой досега не беше приемал любовта й към танца по този начин. Алекс, който й казваше толкова неща и не й казваше още повече. Лошото момче Алекс. Алекс, който събуждаше мръсницата в нея. Затова го беше харесвала...

-         Изглеждаш прекрасно, каза той. Виждаше го в очите му – онова чувство за пропусната възможност, за избягала плячка. Беше го виждала много пъти, докато беше с него – в погледа му към други жени. И добре знаеше какво значи – съжелявам, че не си моя.

-         Благодаря, ти също, отвърна тя.

Не беше вярно. Алекс изглеждаше уморен. Но тя не му го каза.

Беше имала много мъже след Алекс. Много от тях беше обичала. Но никой не остави в душата й такава пустота, както той. Искаше да е с него, но знаеше, че не може. Алекс я искаше, но когато я получи, като че ли се умори да прави усилия. Искаше живота си такъв, какъвто винаги е бил – без ограничения и без ангажименти. А тя искаше някой да я обича. Започна да прави компромиси със себе си и това я правеше нещастна. Тогава една сутрин се събуди и се видя – след година , след две, след десет... Една нещастна и неудовлетворена жена. Една изпразнена жена. И разбра, че не иска това. Тръгна си. Сърцето й се късаше, но не се обърна. Ако имаше сили, той щеше да я настигне. Но в живота не става така. По- лесно е да не направиш усилието. По- лесно е да оставиш нещата такива, каквито са.

-         Сама ли си тази вечер? – попита я той. Ана вътрешно се усмихна. Все същият.  

-         Оказа се, че да – отвърна тя. Дори не се опита да флиртува.

-         Да те изпратя до вас? – каза той и я погледна.

-         Защо не, това парти май вече е към края си..- кимна тя. Беше го правил толкова пъти. Той и тя в колата. Алекс шофираше уверено, малко арогантно. Взимаше остро завоите. Това винаги й беше харесвало. Обожаваше да усеща движението на колата под себе си. Отпусна се и затвори очи. Това беше толкова безнадеждно. И толкова съвършено ненужно. И тогава Ана разбра – това беше отзвук от нещо, което отдавна беше свършило. И тя беше взела правилното решение.

-    Още ли живееш на същото място?

-         Аха, отвърна тя. Не съм се местила, макар че може би трябва да го направя скоро. Този уикенд щеше да се премести в апартамента на приятеля си. Но не каза това на Алекс .Той изгаси двигателя и я погледна. Ана не почувства нищо. Мигът беше отлетял. Беше отлетял преди години. В онази нощ, когато, нещастна и сама, тя го попит:

-         Ще можем ли да продължим така? Държиш ли на мен?

-         Не знам, ще видим, отговори той. И тогава тя разбра. След три дни го напусна.

-         Благодаря, каза му тя, взе чантата си. Преди да затвори врата, го погледна още веднъж. За последно. И точно в този миг го забрави. Алекс беше вече затворена страница.

Чу, че той отваря вратата след нея. Знаеше какво иска да й каже. Беше чакала толкова време, за да го чуе. Сега й беше непротребно. Дори малко тъжно.

-    Ана, щастлива ли си?

Разбра, че не пита нея. Разбра, че пита себе си. Затова му отговори.

-         А ти?

После продължи и не се обърна повече.