Отнякъде я помнеше. В момента, след втората водка, главата му беше малко размътена, но тази извивка на шията... Нещо в походката, в движението на тялото.... Не беше съвсем сигурен – чакаше жената да се обърне, за да види чертите на лицето й. Но тя продължаваше да се движи между гостите на партите непринудено, все с гръб към него. Любопитството го глождеше. Извини се на момичето до него, което бърбореше нещо неопределено, и той не беше сигурен какво точно, а и тя едва ли вече помнеше, и тръгна бавно след позната непозната. И тогава, в мига, когато тя посегна към чашата бяло вино на високо столче, той се сети. Беше срещал много красиви жени – с дълги крака, с прекрасни гърди, с блестящи коси. Но финото движение на тази ръка не беше срещал в никоя. Движението от китката, толкова плавно и овладяно, допира на изящните пръсти до стъклото, едва уловимото движение на цялата длан... В момента, в който жената отпиваше, се обърна, и очите им се срещнаха над ръба на чашата. За миг тя също го позна. Беше Ана. Той се проправи път сред тълпата към нея. Тя го чакаше усмихната. Подадоха си ръце като стари познати. Те наистина бяха такива. Изведнъж миналото го удари като таран в главата.

Беше я срещнал в компанията, където преди работеше. Бяха в различни отдели, но често се срещаха по коридорите. Така започна всичко. Беше като гръм, като светкавица, която ги порази. Първоначално той не беше съвсем сигурен какво изпитва към нея. Искаше му се жената до него да бъде блестяща и красива, интелигента и интересна. Ана носеше в себе си някакъв неподправен чар, който привличаше хората към нея като магнит. Не беше типичната красавица, но имаше стахотна кожа, топли кафява очи, които през лятото изсветляваха до тъмно зелено, а през зимата потъмняваха до шоколадово. И носеше в себе си онази скрита елегантност, която прави една жена дама. Никоя не можеше да носи перли така, както тя го правеше. Ана не беше жена, която ще маркираш при първия поглед към стаята, но със сигурност щеше да ти направи впечатление при втория. И ако задържиш вниманието си още миг върху нея, вече си обречен. Ана имаше страхотно чувство за хумор – интелигетно и ненатрапчиво, винаги изглеждаше, че флиртува с теб, очите й те обливаха в топла светлина, предизвикваше, провокираше и те омагьосваше. Човек искаше да разбере още за нея, но тя някакси беше неуловима. Тъкмо си мислиш, че си я проумял, разбираш, че не знаеш нищо за нея. Ана беше загадка. И точно затова беше толкова интересна.....

- Как си? – попита тя. Усмивка. Беше забравил как грейваше лицате й – тя се смеше с цялото си лице, но най- много се смееха очите й. Дори и мускулче по лицето й да не трепваше, тя пак се усмихваше с очи.

- Добре, като обикновено – искаше да прозвучи самоуверено. Тя отново се усмихна с очи. Не беше успял да я заблуди...

И до днес не е сигурен как започнаха нещата между тях. Той беше заклет ерген в разцвета на силите си – вече леко оплешивяващ, леко напълнял, но все още във вихъра си. Едно беше сигурен – не искаше да се обвързва. Харесваше живота си и смяташе, че му е рано за деца. Имаше доста приятелки, които обаче държеше на една ръка разстояние – винаги наблизо, но никога прекалено. С повечето от тях нямаше нищо повече от това да ги изведе на вечеря един- два пъти в месеца или да ги покани на разходка до морето за един уикенд. Не търсеше непременно секс и точно заради това те не се чувстваха застрашени в негово присъствие. Убеждаваше сам себе си, че все още не е срещнал подходящата жена и зарад това все още е сам. Но дори и той вътрешно разбираше, че не в това е проблемът. Не искаше и не можеше да се откаже от живота си такъв, какъвто беше. Защото така го устройваше. Точно тогава срещна Ана.

Ана мина като светкавица през живота му. Донесе много музика и усмивки. Тя кипеше от ентусиазъм и любов към живота. Танцуваше божествено. Четеше много. Измисляше всеки ден нови неща. Събуждаше се с усмивка и започваше денят така, все едно това щеше да е най-щастливият ден в живота й. Първоначално той беше запленен. Попиваше ентусиазма й, усмивките й, цялата лъчиста енергия, която носеше. Но нещо все го глождеше от вътре – това ли беше жената? Не е възможно. Тя трябваше да е класическа красавица, някоя, която да впечатлява и всички мъже да му завиждат, че е с нея. Ана не беше съвсем това. Ана очакваше внимания, Ана имаше изисквания. Ана искаше връзка- какво беше това, той не беше съвсем сигурен. Беше имал само една истинска връзка и беше я приключил, за да има живота, който имаше сега. Връзките не бяха неговата специалност. Връзките го отегчаваха. Връзките разваляха хубавите отношения. Но с Ана беше толкова хубаво. Не искаше да я загуби. И той се носеше по течението на техните отношения, разкъсван от желанието да бъде с нея и да остане, там където е....

-         Изглеждаш прекрасно – каза той. Не можеше да се сети за нищо друго.

-         Благодаря, ти също – отвърна тя. А очите й се усмихваха....

Ана започна да помръква. Усещаше, че е нещастна с него, усещаше, че иска нещо повече, а той не можеше да й го даде. Един ден нещо в нея се пречупи. Той не разбра как стана. Една сутрин тя просто си тръгна. Нямаше скандал, нямаше сълзи. Тя просто си събра багажа и го напусна. Беше сигурен, че ще се върне. Знаеше го. Никой не си тръгваше така, без да си остави вратичка. Никой не изгаряше мостовете, по които един ден щеше да поиска да се върне. Ана щеше да го потърси. Но тя не го направи. Просто излезе т живота му завинаги. До тази вечер.

-         Сама ли си тази вечер? – попита.

-         Оказа се, че да – кимна тя леко и очите й отново го заляха. Щеше му се да може да каже нещо готино, от типа „Жена като теб – сама?”, но точно с жена като Ана това звучеше не на място. – Да те изпратя до вас? – каза той, вместо това.

-   Защо не, това парти май вече е към края си..- кимна тя и взе палтото си. Тръгна пред него. Роклята й беше стилна, кройката й прилягаше прекрасно. Ана винаги носеше рокли. Имаше стотици в гардероба си. Не познаваше друга жена, която да се облича толкова женствено и елегантно едновременно. Това беше самата същноста на Ана. Седнаха в колата и той включи двегателя. Знаеше пътя към дома й, беше го минавал хиляди пъти. Ана живееше точно на 4 минути и половина от собствения му дом. С кола. Странно как не я беше засичал толкова време. Щеше му се да я попита защо всичко между тях свърши така. Щеше му се да й каже, че всъщност я е обичал. Щеше му се да й каже колко му е липсавала след това. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл. Всъщност каза:

-       Още ли живееш на същото място?

-    Аха, отвърна тя. Не съм се местила, макар че може би трябва да го направя скоро. Той паркира пред тях. Изключи фаровете. Двамата останаха в тъмното. Мълчаха.

-        Благодаря ти – каза тя. И се наведе към него. За части от секундата той помисли, че ще го целуне и сърцето му спря да бие. Но тя вдигна чантата си от пода, отвори вратата и излезе. Той разбра, че отново я оставя да си тръгне от живота му. И отново не прави нищо, за да я спре. Тя го погледна, преди да затвори вратата, продължително и изпитателно. И тогава той се сети.....

Преди да затръшне вратата и да излезе завинаги от живота му, тя му каза:

-         Вярвам, че живота винаги дава втори шанс, за да разбереш дали си взел правилното решение.

-         Не вярвам в това – отвърна й той тогава.

-         Аз пък вярвам – каза Ана. Ще се срещнем след години, или дори след месеци, тогава, когато и двамата сме готови за това. Ще се погледнам и ще си помислим „Господи, добре че си тръгнах!” или „Господи, защо изгубих този човек?”. И това ще е нашата окончателна присъда....

Ана затвори вратата на колата си и потъна в сенките пред блока. Той рязко отвори врата и се провикна в мрака.:

-         Ана, щастлива ли си?

Не можеше да я види ясно. Видя само, че се спря в тъмното, но не се обърна. Нощната тишина кънтеше между тях.

- А ти? – отвърна тя и изчезна във входната врата. Той разбра, че това не беше въпрос. И остана да виси във въздуха като окончателна присъда.