Дъждът... Ах, този дъжд ми напомня за теб ... Глухото барабанене на капките по перваза на прозореца пак ме унася. Вали ли, или съзнанието ми просто ме мами? Отивам до прозореца и се заглеждам в образа отсреща. Малко по малко той се размива. А, значи наистина вали. Връщам се и уморено се отпускам в креслото, загледана в кристалните капчици, стичащи се по стъклата. А те уморено се търкулват една по една и изчезват . Замислям се. Всъщност дъждът винаги ме кара да размишлявам. Самотата, която ми навяват надвисналите сиви облаци ме подтиска и ме кара да извадя от тъмните кътчета на сърцето и най-мрачните си мисли.
Дъжд ли... Че защо трябва да вали? За да кара хората да се сдухват или какво? Ставам и поглеждам към небето с ядосано свити юмруци. А то ми отвръща с първия гръмотевичен тътен, предвещаващ буря. И в това има някаква зловеща красота. След бурята всичко е опустошено, мрачно и студено. Сякаш е погубена всяка надежда за живот. Както след любовта. Пустош, празнота, непрогледна тъмнина. И разкъсваща до смърт самота, болезнена и непоносима. Значи ти беше моят дъжд преди да дойде бурята. Прохладен, нежен, галещ. Накара ме да се влюбя, да загубя ума си, да се радвам като малко дете на всеки мил жест. И не след дълго дойде и бурята. Тя помете всичко и остави в мен само развалини - развалините на моето сърце. Ето за това дъждът ми напомня за теб. Не ме поглеждай сърдито, не те виня за нищо. Ти просто беше като дъжд преди буря. Събуди ме за нов живот, даде сили на душата ми отново да полети.... Да, не съм забравила - след бурята изгрява слънце. И с топлите си лъчи лекува болезнените рани, нанесени от бурята....
Връщам се обратно в креслото и уморено затварям очи. Ще изчакам бурята да отмине и слънцето да изгрее. И сърцето ме ще изчака своето слънце, което ще го огрее и ще излекува раните му. Но аз винаги ще нося спомен за теб в душата си. Защото ти беше дъждът, моят дъжд преди бурята....